В този разказ ще споделя историята на едно българско семейство през годините на прехода. Всичко започна през един майски ден през смутните години. Тогава живущите в един обикновен панелен блок в един приличен квартал осъмнаха с некролог на входната врата на един от своите съседи. Здрав и як мъж в разцвета на силите си на четиридесет и няколко години, семеен с две деца. Беше починал от инсулт. Много повече от потресени бяха всички и не им се вярваше, че техният приятел Илийката ги беше изоставил. Пияниците от въпросния вход не лизнаха алкохол няколко седмици, просто бяха в шок. По Татово време имаше някаква политика по настаняването, която събираше в новите панелни блокове млади хора на една  и съща възраст . Семействата бяха , като по калъп – между 40 и 50 годишни, всички имаха по две деца, които се бяха родили през 80-те години.

Жената на Илийката се опитваше да се справи с оцеляването на семейството си някак си, но в един миг потъна. Имаше стари заеми, които не можеше да погасява. Сменяше си работата често, а на семейната трапеза понякога нямаше дори хляб. Семейството лъкатушеше така цяла година. Докато един ден на майката не и писна и тя се предаде – реши да продаде семейният апартамент и да си купят някое жилище в краен квартал и по – малко, за да остане нещо и да погаси заемите, за да се опитат да започнат на чисто. Речено – сторено. Преместиха се и уж всичко беше наред.

Една вечер един от заклетите подпийвачи от нашият вход се прибираше прилично почерпен някъде след полунощ. Асансьорът не работеше, защото не беше платена поддръжката му. Входното осветление също не работеше, защото някой редовно крадеше ел.крушките, навярно нямаше пари да си купи! Та чичо Сашо “бодро” крачеше към 8-я етаж. В един момент се спря усети нещо, което го притесни. Не беше сам  там на площадката между третия и четвъртия етаж. Скова го страх. За няколко секунди изтрезня. Там срещу него нещо се раздвижи и той започна да крещи и някой друг също крещеше с цяло гърло точно срещу него. В миг осъзна , че това беше детски глас много повече изпълнен  със страх от неговия. За няколко секунди наискачаха всичките съседи с фенери, свещи и запалки, а някои и със бухалки. Със светлината, която се появи изгря и детското лице срещу всички стоеше тя – дъщерята на Илийката.  Около нея имаше някакви кашончета, явно се беше покривала с тях , за да не и студено. Мая беше с овехтели дрехи и посърнало лице и  само на дванадесет години. Започна се врява, защо детето е тук и спи между етажите. Скараха се кой да го прибере за тази вечер В цялата олелия детето си призна , че често идва да спи в “нейния дом” между етажите. Не искаше да се прибира “вкъщи” при майка си , защото нея вечно я нямало, а братчето и и той работел непрестанно каквото намирал, въпреки крехките 16 години. Детето го прибра комшийката от шестия етаж. Тя бе учителка  и много състрадателен човек. Нахрани го с леща, но не каква да е, а най-вкусната леща, която то бе яло. Бяха му постлали топло легло с чаршафи миришещи на цветя. Мая бързо се унесе в сън –сладък сън, някой я галеше по косите. На  сутринта всички комшии минаха през шестия етаж и донесоха по нещо за закуска ,за да изпратят момиченцето на училище. Нейното семейство беше заменило техния дом за скапан апартамент “някъде там” и само училището беще останало непокътнато в разбития неин живот.

Цял ден събитията от последната вечер бяха единственото за което говореха всички.На това дете трябваше да се помогне и всички бяха съгласни с това. През следващите седмици Мая спеше на различни етажи , но винаги в топло легло. Майка и не  я потърси, може би изобщо не беше забелязала, че детето и не се е прибирало дълго време вкъщи.

Единствената смела съседка се оказа баба Иванка от последния етаж. Старицата живееше сама тихо и скромно, децата и бяха емигрирали в търсене на по-добър живот. Тя даде ключ от апартамента си на Мая без каквито и да е условия. Детето така беше стиснало този ключ, сякаш в дланите му имаше късче злато. В следващите няколко години момиченцето живееше в новия си дом. Съседите бяха гласували и ежемесечно даваха пари  от бюджета на входа за отглеждането на Мая. Тя беше общото дете на всички и нейното добруване бе приоритет. Всеки път различен родител отиваше на среща с класния ръководител. Нейната майка беше разбрала какво става, но явно нямаше сили да дойде и да погледне бившите си съседи в очите.

Междувременно детето порасна и завърши училище, а баба Иванка отиде в един по-добър свят.

 Мая хвана своя живот в ръцете си и дори успя да завърши университет. Никога не се прибра в онзи дом, който беше на майка и. Имаше желязна традиция веднъж  седмично минавеше през нейния дом, за да се види с всичките нейни родители там пред входа на пейките. Само с тези добри хора тя се чувстваше сигурна.

НАГОРЕ И НАГОРЕ ... ПОЖЕЛАВАМ ТИ МНОГО ЩАСТИЕ :))

Понякога е трудно да се напише смислен коментар, колкото и голямо желание да има човек, какъвто е и случая с мен в момента. Слава богу, че историята има хепиенд. Тя е разтърсваща, защото не звучи измислено, а достоверно. Скоро си говорихме с мъжа ми защо ни е трудно и не можем да гледаме български филми. Установихме, че причината е много проста - те не са създадени по измислени, приказни сюжети. Във всеки български филм прозира действителността, която ни заобикаля, също като този разказ. Това е разтърсващо. Не е възможно да си безразличен.

Ами добре би било да има повече такива разказани истории.
Има и добрина в живота. С нея не само оцеляваме, но и се чувстваме хора.
Сигурно има много подобни примери за доброта, човечност, човешко отношение.
А ние като хипнотизирани се занимаваме само с отрицателното.

Просълзих се...Знаех си аз,че не е възможно добрите хора в България да са изчезнали като вид.

все още има чудесни хора,все още доброто го има в много българи

Благодаря за добрите ти думи.

Благодаря!

и по-малко нещастни семейства

а Къде се е случило това - в Чирпан ли?

Не, в София се развиваше действието.

Браво на софиянци